Прав ли бях!?

Днес ми се случи нещо, което не ми се бе случвало досега. Напук на обикновеното излизане с познати, гуляй, обикаляне по улиците и такива подобаващи ситуациии, срещнахме 3 непълнолетни дечица. По някакъв начин успели да излъжат родителите си, така че да не се усъмнят в тях, те обикаляха преспокойно улиците. На първо време се разтревожих. Но хората около мен казаха: "Споко, дивашки години, просто при тях идват по-рано".

Добре, позамислих се, може би са прави. Наистина при днешната младеж, нещата не седят както при нас. Оставихме децата да обикалят покрай нас, четохме им речи, как това което правят не е правилно, стараехме се да им покажем добрата част на нощния живот, приятните хора които можеш да срещнеш, неща които със средностатистическият лайфстайл не можеш да изпиташ. Не говоря за наркотици, алкохол и тем подобни отживели примери за "изпадналата младеж". Но същевременно се стараехме да им покажем и по-лошата страна. С приуми научени от нашите родители и други възпитатели с които сме имали вземане-даване. Явно не привлякохме вниманието им ..

През цялото време прекарано с децата, се чувствах адски добре. Явно не им беше първа вечер навън, поне такава представа придобих от това време прекарано с тях. Бяха адски контактни, говориха дори като възрастни на моменти. Дори правиха предположения, какви сме, къде сме били, каква музика слушаме .. един вид ни бяха преценили преди да дойдат при нас. Наивни, невинни и любопитни. Бях приятно изненадан от тяхната напредничевост, но същевременно обезпокоен .. какво правят тези деца по улиците. Не изглеждаха като роми, които са обикновените скитници посред нощта. С течение на вечерта и на разговорите с тях, се почувствах нещо като техен наставник. Разпитвахме по всякакви въпроси и аз трудно търсейки правилния подход към тях, им отговарях.

Дойде време аз и моите приятели да се прибираме. Това което разбрах от децата е, че нямало да се прибират, а ще ходят да боядисват сутринта някаква ограда и да ходят на плаж. Всички си тръгваха и всякаш пет пари не даваха за малчуганите. За бога, докато светнеше слънце, имаше още няколко часа. Разсъдих за момент. Не можех нито да ги накарам да се приберат, нито да изнудя някой от тях да ми даде телефона на родителите си. Най-вярното решение бе да извикам полиция .. или поне така си помислих. Накарах приятеля ми с който се прибирам към квартала да остане настрани и да повика полиция, докато аз окупирам вниманието на децата. Те, явно имайки опит с такива срещи, усетиха, че има нещо гнило. Веднага взеха да овъртат и да се опитват да избягат. Не можех да ги хвана и да им кажа: "Стой тук!". Влязоха в един компютърен клуб на 50на метра от мястото на събитието. Дотук добре. Аз седях пред клуба за да гледам дали няма да излезат, моят приятел беше наблизо, чакащ полицията да дойде. Но не след дълго децата излязоха от клуба с две момчета на моя възраст, бабанаци, и едно момиче. Пичовете застанаха насреща и взеха да гледат лошо, докато мацката дойде при мен и ме заговори. Беше циганка. Пичовете също.

Стана ми безкрайно тъпо ... децата явно бяха открили своите другари в дебрите на нощта. Въпросът бе, какво са искали от тях .. И докато тези мисли ми минава през главата, циганката ме попита: "Какво са направили?". Аз й отговорих: "Нищо! Просто са малки и се притеснявам за тях". В резюме на разговора, циганката се опитваше да ме убеди, че няма как някой да им направи нещо, защото ще го намерят.. Опитах се да й обясня, че съм прекарал 2 часа с децата и ако исках да им направя нещо лошо, нямаше и да разбере кой съм, ама кой ти слуша. Насреща получих само надменни забележки .. нищо ново. При вида на полицията защитниците на малчуганите се изфирясаха моментално. Случката завърши с леко конско от полицаите, прибирането на децата в патрулката и от възгласи на нуждаещи се от порицание преминаващи пияни.

Но погледЪТ на децата ме обезпокои. Гледаха ме сякаш съм ги предал. Сигурен съм, че ако някое от тях влезе в правия път и прокопса, някой ден ще ми благодари. Но не съм сигурен, че това ще стане. В този момент почнах да се питам. Правилно ли постъпих .. законно, етично, ГРАЖДАНСКО, да .. но от тяхна перспектива, за тях, които са израстнали извън тези норми, по съвсем различни правила, прав ли бях. Знам, че не съм виновен за положението им. Въпреки това не съм сигурен, че постъпих правилно. Дали цялата случка щеше да им вкара акъл в главите или просто щеше да ги подтикне към омраза. Омраза към мен, хора като мен, власти, родители и все такива обвързващи се със ситуацията субекти. По-скоро второто ..

Както казах, едва ли това е първото им скитане по улиците. Сигурен съм, че няма да им е и последното. Въпросът е, с какво ще бъде по-различно предишното от следващото. Жалкото е, че може би ще е по-лошо. Макар да получих ръкостискането от полицаите, като акт на гражданско себесъзнание, не чувствам, че постъпих правилно. Нищо не съм променил с това, че прибрах децата в дома си, просто ги озлобих повече.

Искрено се моля да греша, но интуицията им подсказва друго, а тя рядко лъже, дори когато не съм сигурен защо ..

За всички като нас

За всички като нас от улиците тесни...

За младите хора, израстнали между големите постройки на вече отминалия комунизъм. Възпитани от големите заблуди на малките хора от миналото. За бъдещето на обществото ни. Какво знаете вие за бъдещето на обществото ни? Курви и бело знаете ли? Син сити и Червило знаете ли? А Хуят ми знаете ли?

Мдам, Хуят ми. Винаги с главна буква и пълен член, готов да се изпразни по лицето ти или да влезе вътре в теб... Там дълбоко в ценностите ти. Този мой хуй всевишен. Хуят, който всеки ден ядем или който се допира до още младите ни и стегнати седалищни бузки, когато сме гладни. Грозна гледка, но така е.

Израстнах в скапан квартал. Мизерия, мръсотия и цигани. Циганите обаче на трето място. Мизерията беше по-големия проблем. Тя правеше хората повърхностни и слабоумни. По този начин тия, дето дърпаха конците, можеха да ги дърпат с по-голяма точност. Защото лесно е да предвидиш накъде ще тръгне гладния - към храната естествено. Шах играем с пешки, без царе и царици. Всяка пешка напред върви, в един момент застава срещу друга и не може да продължи. Кофти история, но такива са правилата.

Правилата обаче не сме ги писали ние. Твърде малки сме, за да пишем правила. Нямаме какво да заложим. Както е казал г-н Живков "кой си ти, ти нямаш пари". Като бяхме малки нямахме нищо. Искахме и ние като другите да живеем смислен живот. Всеки от нас стоеше и се чудеше "как да оцелея тук, без да спирам да се развивам". Как да оцелея, мамка му, без да се изкривя. Без да убия всичко детско в себе си. Без да спирам да се радвам и да мечтая? Как?!

Как, когато всички гледат към мен, все едно нещо им дължа? Какво ви дължа, бе, копелета? Какво сте ми дали вие на мен, че да ви го дължа? Тръгнах от нулата. Споделям ти това, което сега ме дразни, но някой ден ще бъде гордостта ми. Тръгнах от гадната мизерия. От тесните улици, пълни с престъпници. Там където всеки те гледа, за да види какво има от теб за взимане. Както знаеш, в джунглата печели най-силния. Но аз съм млад и слаб още. Силните ме газят всеки ден, а аз мога само да им се ядосам.

Трябваше да се поеме някакъв риск. Трябваше нещо да се заложи на масата и да обърне нещата така, че аз да започна да печеля от ситуацията. Но какво имахме, че да го заложим? Някои заложиха свободата си. Опитаха се по тънката лайсна да минат с измами, кражби, продажби на наркотици. Искаха да поиграят малко, докато съберат достатъчно, за да излязат напред и да излязат чисти. Не се получи. Късметлиите ги хванаха рано... Още невръстни, с условни присъди. Поправиха се бързо и тръгнаха по нормалния път. Другите лежат или току-що са излезли и са нови хора. Новото в тях е, че вече никой не ги приема, така както преди. А те са герои... В затвора на мизерията заложиха свободата си... И стъпиха куцо.

Други пък заложиха бъдещето си. Те не бяха нетърпеливи. Нямаха търпението да изчакат момента си и искаха бързо да се хвърлят в боя с живота. Искаха бързо да спечелят наградата да имат шанс ... и той им се отдаде. Но те бяха още неподготвени. Ако преди лайната им бяха до шия, сега са до колене. И вече няма път нагоре. Защото каквото човек спечели, трябва да бъде защитавано всеки ден. И това отнема време.

Трети пък заложиха именно времето. И аз съм от тях. Заложих времето си. Вложих го в себе си. Исках аз да стана толкова атрактивен, че шансовете да идват при мен, вместо аз да ходя да ги търся. И успях! Получи се! Сега ми се отдава шанс всеки ден, аз си избирам кои да оползотворя и кои не. Но загубих времето...

Всеки от нас изгуби нещо от себе си, но много от нас останахме чисти пред себе си. Защото няма как да не загубиш нещо, когато започнеш от ужасно място. Но каквото и да губим, никога не трябва да губим доброто в себе си. Защото някой ден, когато се преборим с този ужас, ще останем само аз, близките ми, приятелите ми и доброто в мен. Нали затова се борим? Нека не го забравяме.

P.S. С този пост искам да поздравя всички мои приятели от детсвото. Всички, които имаха търпението да изчакат момента, за да хванат живота си в ръце и да намерят изход от водовъртежа. Някой ден ще се видим отново и ще празнуваме. А на всички останали, които тръгнаха по лошия път и се промениха завинаги... Винаги ще остане място за вас в сърцето ми. Чакаме ви и вас да се видим отново.

P.P.S. Не на наркотиците!!!

P.P.P.S поздрав с тази песен

Силни мисли от силни хора vol 1

Порция силни и въздействащи мисли от тази страхотна песен. Енджой.

http://www.vbox7.com/play:cfa16ee1

Лирическият АЗ срещу смъртта

Искам само да поясня, че от тук нататък думата АЗ (написана с две главни букви) ще означава психологическият Аз. Няма да членувам думата никъде по текста, оставям го на вас.

Поясних ли го? Окей. Да започвам значи...

Става дума за нашият АЗ. За мен, за теб, за баба ти, за майка ти и за всички, които познаваш. Говори се, че всички хора по света са различни и уникални. Говори се, че където и да отидеш по света, никъде няма да видиш човек като себе си. Това не винаги е вярно. Според мен всички хора са еднакви. Еднакви, защото всеки има своите цели и дава всичко от себе си, за да ги постигнат. Да... някои имат повече в себе си за даване, в сравнение с другите, но какво от това. Важното е че по улиците на живота всеки път ще видиш хора, вървящи нанякъде... Целеустремени... Търсят си своето, гонят си своето, вземат си своето, пазят си своето.

Мен не ме интересува кой как изглежда, не ме интересува кой с какво се занимава и колко пари взима. Интересува ме кой какви цели има. С кого гоним едни и същи цели и бихме могли да си помогнем. С кого гоним едни и същи цели и ще се бием до гроб, докато единия падне, за да изпълни другия целта си.

Да, говорим си за целеустременост. Думата "целеустременост" ми я втълпи учителката по литература. Казваше ми винаги като пиша някакъв текст, целта му винаги да ми е ясна. За да мога да я постигна, трябва всяка дума, всяко изречение да води мислъта ми към съответната цел.

Друг мой пътеводител ми каза като малък "имаш много таланти. Можеш да правиш каквото си поискаш. Но каквото и да си избереш да правиш, прави го така, че да си най-добрия!" Тъй вярно, сър! Мачкам ги.

Как бих могъл да събера всичките мои мисли в едно целеустремено изречение? "Става дума за АЗ-ефективност, брат ми!" Как да направим нашият АЗ ефективен? Лесно - опознайте се. Погледни дълбоко в себе си. Гледай дълго време. Докато ти стане скучно. Като ти стане скучно, ще се разсееш. Ще си кажеш "хей... сега докато гледам в АЗ, така ми се дояде сладолед..." И ще отидеш да ядеш сладолед. Ето това е АЗ-ефективено! Искаш да ядеш сладолед - отиваш и ядеш сладолед. Искаш да караш скъпа кола? Купи си скъпа кола и си я карай! Нямаш пари за скъпа кола? Значи изкарай пари за скъпа кола! Нямаш откъде? Намери си скъпоплатена работа! Нямаш такава работа? Ами поработи върху твоят АЗ. Направи се скъпоплатен и тръгни по редицата наобратно, докато стигнеш до колата. Лесно, нали?

Идеята е, че човек трябва да познава себе си много добре, за да може да изпълни своите цели и да осъществи мечтите си. Но все пак не забравяйте, че хората сме хищници. Т.е. ако аз и ти искаме едно и също нещо, ще трябва да се сбием за плячката. Аз и ти сме в конкуренция. Конкуренцията е тип взаимоотношение между индивидите, в които и двамата са на загуба. Така е по дефиниция. Ще загубим сили, докато се борим за плячката. И дори и единяит от нас да е по-силен, той може да реши да отстъпи, за да не губи тези сили. В крайна сметка винаги печели този, който желае плячката най-силно. Трудното е да избереш какво точно искаш да плячкосаш.

Как аз избрах своята плячка... Ами един ден бях на косъм от смъртта за трети път в живота си. Грешката беше изцяло моя, за да изпадна в такава ситуация. Уплаших много хора, имаше много материални щети... но аз оцелях невредим. Бях уплашен много. Потръпвах от мисълта, че можеше да не ги мисля тези неща. Виждах как близките ми хора се радват, че съм оцелял и че ще могат да ме видят пак. Видях че материята не е по-ценна от чувствата. Защото когато човек умре, той не може да вземе материята на оня свят. Ще вземе само душата и греховете си.

Когато еуфорията покрай оцеляването ми утихна в съзнанието на близките ми, започна моят отшелнически живот. Имах нужда да остана насаме със себе си... Всеки път като виждах онова място ми миришеше на смърт. Усещах я... Чувах я... Там беше смъртта. Видях се с нея... пихме кафе, ави ми се ангел. Ангелът ми каза, че на всеки е било ясно, че е трябвало там да умра. Всяко научно уравнение на обстоятелствата показваше, че трябваше там да съм пукнал на място. Но милостивият Бог ми е дал шанс. Довел ме е на Земята с мисия и аз не съм я изпълнил още. "Каква е мисията ми", попитах аз... И като по филмите, той ми каза, че сам ще я разбера, но по-късно.

КАКВА Е МИСИЯТА МИИИИИИИ!!!! ЗА КАКВО СЪМ ТУК ДОШЪЪЪЛ! Крещях аз като луд, като луд и го гледах... Луди бяха и мислите ми. За кой ли път се случваше да съм на косъм от смъртта и в крайна сметка да й се изсмея в лицето? Наистина ли съм роден под щастлива звезда, или просто имам контрол над тия неща? Чувствах, сякаш че имам контрол. Спомням си всичките мигове, в които животът ми беше застрашен. Всичко се случваше бързо... Много бързо... и изглеждаше страшно и грозно. Но аз нито за миг не се притеснявах, че това ще е краят. Чувствах че има твърде много неща на тази земя, които аз все още не съм направил.

Не съм станал такъв, какъвто искам да стана. Спомням си много добре какво казвах, като ме питаха какъв искам да стана като порасна. Не съм такъв все още. Рано е да умирам.
Не съм продължил и рода си. Не съм дал на баща ми внук, който да носи името му. Не съм предал житейския опит на никого. Не съм намерил жената за себе си, на която ще искам да се отдам изцяло. Не съм си осигурил и благосъстоянието и независимостта, която ще ми даде шанса да опитам от земните блага и да се отдам на желанията си... Не съм си купил времето, което ми трябва, за да обиколя света... Да изпълня всяка моя мечта.

Малко остана де... Още няколко годиники да се търкулят и ще изпълня мечтата си. Ще съм готов със своята мисия. Устремен съм към целта си и няма какво да ме спре. Ще го кажа пред всички, за да ми тежи като хвърлен камък:

"ИСКАМ НЯКОЙ ДЕН ДА ИЗПЪЛНЯ ВСИЧКТИЕ СИ МЕЧТИ ОТ ДЕТСТВОТО, ДА СТАНА, ДА СЕ ОБЪРНА СРЕЩУ СМЪРТТА, ДА Й СЕ ИЗПЛЮЯ В ЛИЦЕТО И ДА Й КАЖА - ПОБЕДИХ ТЕ, КУРВОООО!"

И от там насетне да правя каквото си искам и да се смея. :) И доволният ми смях да го чуят близките ми, и с това да ме запомнят. За да може всички след мен да са по-силни от смъртта. А до тогава тик-так тик-так времето тече... И него ще го победя някой ден!

П.С. Дреме ми на шапката за граматическите грешки!!!

ATSOME - A Thinker's State Of Mind - Идеята

Идеята ми дойде съвсем спонтанно. Видях случайно една девойка, която веднага ми стана много интересна. Още от самото начало с нея осъществихме мисловен контакт. Дори не й знам и името, както често се случва при тези ситуации. И сега ще хвърля всички в тъча, като кажа, че тук изобщо не става дума за любов от пръв поглед или нещо от сорта. Става дума за едно състояние на мисълта, което е присъщо за малка част от хората, но въпреки това ние сме много. Ние можем да общуваме помежду си, без думи.

Има различни вариянти на такава, бих я нарекъл "паранормална", комуникация. Тя обаче е толкова неестествена за по-голямата част от хората, колкото е естествена за тези като нас, които я владеят. Наистина сме много, но тези неща са скрита част от нас, която рядко споделяме с другите. И ако я споделим с някого, то е защото знаем, че те знаят за какво става въпрос и ще ни разберат веднага. И съм сигурен, че докато повечето хора в момента си мислят "какви са тия глупости", "това го може всеки" или "нищо не разбирам", има хора, нашата аудитория, които вече си представят картинката.

Но сега ще стане още по-интересно, когато кажа, че този блог реално го водим двама човека. И ние никога няма да кажем кой какво е публикувал. Нито пък ще кажем друго за себе си, освен нашите мисли. Нашите мисли по нашият уникален начин, който винаги е много интересен за другите, а често и ги влудява. Освен всичко това, ние двамата доста си приличаме.

Може би ако се развие блога и наистина се окаже за интересен на хората, ще направим и много социални експерименти, които ще опишем тук. И не става дума за аматьорски изцепки като на Мартин Карбовски, а за експерименти с хората, за които те не разбират. Ние няма да се преструваме, ние ще им влияем. Както и ние двамата си влияем един на друг. Дано ви бъде интересно, докато прочитате тази част от нас, която е неописуема на прост език. Ще помоля всички, които имат нужния декодер и могат да се включат на нашата честота, да коментират под постовете, за да осъществим обратната връзка.

Чао за сега!